13 О

Обичам въздухът, който дишаш./ I love the air, that you breathe.
Обичам водата, в която се къпеш./ I love the water,that you bathe in.
Обичам огънят, пламтящ в душата ти./ I love the fire in your soul.
Обичам земята, върху която се будиш./ I love the land you wake up on.
Обичам очите ти, в които се отразява морето./ I love your eyes, in which the sea reflects.
Обичам усмивката ти, ярка като изгрев./ I love your smile, shining like a dawn.
Обичам гърдите ти, даващи ми сигурност./ I love your bosom, that give me security.
Обичам нозете ти, помагащи ми да вървя./ I love your feet, that help me walk.
Обичам вярата ти в себе си и в доброто./ I love your faith in you and good.
Обичам надеждата, криеща се под възглавницата ти./ I love the hope, hiding under your pillow.
Обичам любовта, която раздаваш./ I love the love you give.
Обичам сънят ти, спокоен и мирен./ I love your sleep, so calm and peaceful.
Обичам./ I love.
Теб./ You.

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е! Там, на Балкана, 
потънал в кърви, лежи и пъшка, 
юнак с дълбока на гърди рана, 
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка, 
на друга - сабя, на две строшена; 
очи тъмнеят, глава се люшка, 
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето 
слънцето спряно, сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето 
и кръвта още по-силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини, 
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине 
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода, 
той не умира: него жалеят 
земя и небе, звяр и природа 
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица 
и вълк му кротко раната ближе; 
над него сокол, юнашка птица, 
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вече - месец изгрее, 
звезди обсипят сводът небесен; 
гора зашуми, вятър повее –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена, 
чудни, прекрасни, песен поемнат 
-тихо нагазят трева зелена 
и при юнака дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже, 
друга го пръска с вода студена, 
трета го в уста целуне бърже 
и той я гледа - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де го Караджата? 
Де е мойта вярна дружина? 
Кажи ми, пък ми вземи душата, 
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат, 
и с песни хвръкнат те в небесата -
летят и пеят, дорде осъмнат, 
и търсят духът на Караджата..

Но съмна вече! И на Балкана 
юнакът лежи, кръвта му тече –
вълкът му ближе лютата рана и 
слънцето пак пече ли, пече!


Вместо да правя коментари по темата, а по нея може да се говори с часове - не! с дни!
ще си позволя да цитирам едни хора, на които доскоро много се възхищавах. Ето какво казаха те по темата:

Ruslan Petrov "проблемът е, че пасмината, наречена български народ не заслужава такива герои. Жалко, че много герои са си дали живота заради някакви дребни мижитурки, които си гледат само собствената черупка и не се интересуват от околните. Това е проблемът всъщност."

Georgi Petrov "Малко или много отговорността е на всички в различна степен, в т.ч. и на нас, които живеем или не живеем в България. Не съществува държава, която да е просперирала и в която поне едно цяло поколение граждани да не са си жертвали в името на просперитета на съответната държава. Докато това не се случи и у нас, не може да има бъдеще. Оправдание всеки ще си намери, както и аз самият, но ние нямаме друга България, имаме само тази, в която силните на деня са избягалите братя Галеви, на които държавата даже е платила 100 хил. лв. от промяна на мярката за неотклонение...:)"

Палачинки time

Докато мятах палачинки без да успея да оплескам всичко

Найт спеше наказан на дивана задето направи поредната беля и си изяде боя,

а Амор, разбира се, ме гледаше в ръцете и мрънкайки чакаше нещо да падне в устата му :)

















Време е да се захвана с миене на всичко, което успях да оцапам по време на готварския процес. Все пак миялната машина е чак в Кипър :)