И когато затварям вечер уморените си очи, твоята усмивка ме преследва ...
Навън става все по-студено и мрачно ... няма слънце, няма живот. Листата безжалостно биват пометени от студения вятър, след седмица няма и да ги има вече ... Времето е тъжно, подтискащо. Но пак се хващам да ги стискам в опит да заспя. А може би с желанието никога повече да не се събудя. Но си представям полутонен следобед в замъка Нимфенбург, градина пълна с езера, в които се отразяват последните топли чувства на лятото. Дъжд, който нежно гали остатъците от шарените ми кичури. Капки, бавно падащи в безкрая, търкалящи се по жълти, оранжеви, медни, червени, лилави, зелени, кафяви листа. И всичките знаят, че скоро умират, но въпреки всичко изящно блестят дори и в смъртта си.
"И може да се случи така, че да разкриеш душата си само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна. Струва ми се, че това е най-лошото - когато тайната остава заключена в тебе, не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере..."
В златистите отенъци на Луната върху обвитото ми с разбити илюзии грозно и разплуто тяло споделям със себе си всяка нощ моята тайна ...
... Искам да съм Слънцето, което първо виждаш сутрин ...
