Didie | How to feel as a King of The World

Summer... Broiling sun subdues even best hidden spots from Sofia's field...I feel the crying, nooo - the imperative need of fresh air, silence and calmness...To run away from the overpopulated capital with nothing but Stupid people...And to SEE the Stars.So I chose to run. Away. Wherever I knew I'd be close to them - my oldest of old friends. It took me really big efforts to set a day off from the overworked schedule, but I went to see. Ahh, The Mountain!!! Dear Mountain! I know our meetings through the years has been reduced to only seeing your pictures in the Net, but every time I touch your freedom for real I'm feeling the need to fly. I can feel you in my blood. And I want us to be together forever. And then I flied. Beyond the dust of the insane chaos I live in. Into another land. Where life too goes by, but where the little people you can see greet you with a smile for "good day" even if they don't know you and may never see you again. Where "Time" as a measuring quantity has no meaning at all. Where we, people, can find ourselves again and again. So, I finally climbed you again, Musala! And I realised the last 15 years have passed like a bad dream...But I promise, I'll see you again... Soon...

Didie | "Girls Interrupted"

Like every other project, this one started only as a joke to myself. But my friends kinda liked it, so I've decided to make each one of them a little special present :)

Didie | Home is where your heart is ...

Надето, или просто Christie

Приятелството ни започна дръзко и смело още във времето, когато все още нямаше интернет, Skype звучеше като име на фамозна машина на времето, а да си пишеш с непознато другарче се считаше освен за светъл пример за добро пионерско поведение и доста предизвикателен начин да се измъкнеш от уроците по литература например. Помня тръпката, с която ежедневно проверявах онази дървена кутия, в която пощальонката пускаше разни работи, които по онова време носеха гръмкото име писма. Моите все още ги пазя дълбоко засекретени в шкафа на детството и понякога, препрочитайки ги, ми се иска да скоча в онази същата машина на времето и да се върна ... Там ...

А Надето продължи:

... Там ... където обикновено на дъното малко самотно, но напълно достатъчно се мъдреше едно писъмце, пропътувало по вертикалата Север-Юг на милата роднина и кацнало при една от нас. Ехх, какъв странен локум е времето нали?! Разтеглен в снимки и спомени от последните 13 години изглежда направо прозрачен, а в главата ми спомени и случки пулсират розови и живи сякаш се случили вчера. Първата среща в Гоцето, в горещото лято на 95-та, онзи сюреалистично луд купон в апартамента в Люлин през 99-та, после и другия в Читалнята на 54-ти блок, твоята стая в същия този блок, събирала какви ли не хора, нрави и емоции (а колко уютна беше през зимата, когато пушхме и си разказвахме Вертикална граница), пътуването ми до Видин и първото гостуване у вас с Тревата пред блока и разбира се паметната СРЕЩА с Крисчън...Не сме ли наистина късметлийки, че се познаваме?! :) love ya

Didie | Welcome back, Eneq!

„ Нереалност - тази дума остана в главата й дори когато събра багажа си и се върна към онзи бетонен затвор, който често убиваше първичното у нея. Единственото нещо, което взе от милата София бе усещането за пълна лудост и две малки книжки със 100 туристически обекта на България. В замяна същата тази София я вдъхнови за великолепната "Градска история". А после може би си каза: "Страх ме е, че сме обречени да бъдем свидетели как един по един в безбрежната вселена се загубват хората, които всеки ден променят по малко мисленето ни. Може би всяка моя стъпка, всеки километър, който изминавам (независимо в каква посока), ме отдалечават от теб. Но нека не забравяме, че ако някоя пресечка, странична от магистралата, ти привлече вниманието - тръгни по нея и никога не забравяй коя си.” (words taken from stories I've read in her blog)

Welcome back, Eneq! И София понякога има нужда от твоята лудост :-)